Георги Георгиев, СОС: Наши опоненти са готови да опустошат София в името на кариерата си (ВИДЕО)
Автор: Валерия Велева
Няколко пъти разговарям с Георги Георгиев и винаги стигаме до темата за омразата, която взривява живота ни. Като председател на СОС Георгиев иска не политиканстването, не деленето на партии, а това, което ни обединява да ни води напред и казва: „Хора, спрете се! Животът е кратък, като нация нямаме бъдеще, ако по големите приоритети нямаме консенсус”.
Днес Георгиев е подчертано притеснен: „Предстои тепърва противопоставяне в София, обостряне на интересите – има хора, готови да опустошат града, готови да убият вярата в хората, че това е град-общност, че има някой, който се грижи за него, само и само да се докопат до някоя службица“.
Ето акценти от днешното ни интервю:
– Разделението на „умнокрасивите“ и останалите допринесе за поляризацията в обществото.
– „Продължаваме промяната“се доказаха като успешен политически маркетинг, но са вредни за нацията и държавата.
-Често чувам: Понеже сте вие от ГЕРБ, по-добре нищо да не прави, да се изчака времето, за да дойдем ние.
– Да, тежи ми от разправиите в СОС и от нелепи обвинения, но ако работата ми дава резултат, значи е имало смисъл
– Много е важно нашето поколение да засвидетелства признанието към възрастните хора за всичко,което са направили за България
– Истината не е боздуган, с който да ударим другия, тя е дрехата на милосърдието, с която да покрием раменете
– Добротата е антидот срещу лошотията и омразата, която ни разяжда
– Натиск и съглашения не могат да ме изкушат, работил съм достатъчно, за да си изкова свободата
– Политиката дава и усещането за полезност – по-добре да решаваме проблемите, вместо да се замеряме с обвинения
– Как да постигнем консенсус, г-н Георгиев. Днес сме изправени пред много сериозна дилема: как да защитаваме собственици си позиции в контекста на общото благо?
– Аз не мисля, че общото благо и личният интерес се различават. Няма как ти да си щастлив, когато край теб са нещастни. Няма как ти да си богат, когато край теб са бедни. Тоест, личното щастие и интерес е винаги функция и е неразривно свързан с обществения такъв. Когато го разберем, ще успеем да постигнем много повече заедно. Звучи като клише, но това в някаква степен е англо-саксонският маниер: важно е да е работещо решението, да е издържано в практиката, което означава, че то е нужно. Това се отнася за правото, за политиката и за всичко друго.
– А защо тогава сме толкова много разделени?
– Защото сме царе на това да се делим. За нас твърде много хора на едно място или твърде много авторитети обичайно означават заплата, вероятно е плод на собствена неувереност в себе си, плод на „този ли ще ми казва, той да не е по-умен от мен”. Между другото, разделението на умно-красиви и останалите също допринесе за тази ситуация. Никой няма право да казва на другия – аз съм по-умен от теб, защото моят политически избор е верен, по-добър, а твоят е грешен и ти изобщо не трябва да гласуваш за тези, за които гласуваш.
– Казвате сега за умно-красивите. Но аз си спомням, че в началото на прехода ние пак се деляхме на комунисти и антикомунисти, на сини и червени. Видяхме това разделение колко много ни попречи да израснем като нация и икономически, и духовно. Защо не си взехме поуките?
– Аз мисля, че става по-зле. Докато преди е било ляво и дясно, обособено след краха на режима от желанието за демокрация, за самоопределение – всеки да бъде със собствени политически възгледи, свободен, без да бъде репресиран. Днес, ако ми кажете какво ни разделя, аз не мога да си го обясня.
Всичко ни разделя. Разделя ни мнението ни за това има ли ковид или няма при хиляди загинали, болни и страданието на толкова много хора. Разделят ни спорове на тема следите от самолетите какво точно представляват и как облъчват и Бог знае още какво. И когато се стигне до ежедневието, до алтернативната истина, откровената лъжа и на манипулации и постулата на това: Всеки сам си решава.
– Къде е спасението?
– Мисля си, че колкото по-концентрирани и прагматични сме, толкова по-голям е шансът да успеем, защото в крайна сметка в управлението на града, а и на държавата, всичко се свежда до решаване на един проблем, до провеждане на някаква политика, до справяне с младежка безработица, да речем, до овладяване на ценовата криза. Това са конкретни проблеми и там лакардиите и политиканстването, колкото и да се доказаха за няколко месеца с фиаското на „Продължаваме промяната” като успешен политически маркетинг, всъщност те са безвъзвратно вредни за здравето на нацията и на държавата, защото тези проблеми не се решават със заклинания, с обикаляне в студията и с лепене на етикети: Ние сме добри, почтени, всичко започва с нас. Вие сте лоши и трябва да ви няма, да се пенсионира лидера на едните, да ви няма, че по-лесно изглежда.
Голямото предизвикателство е да си дадем сметка, че светът не започва с нито един от нас. Че и без нас ще съмне. Че когато са избрани малки формации с недостатъчен брои депутати в парламента, очевидно първият е най-силен и той получава най-голяма подкрепа, работата на другите е да се опитат да помогнат, уважавайки избора на нацията. Така си мисля аз, може би твърде наивно. Но гражданите са ни класирали – първо, второ, трето, четвърто място.
– Мисля си в този контекст за лъжепророците, които някакси се вмъкват в нашия живот и някои хора тръгват след тях. А като че ли останалите лидери не съумяват да кажат, че там не е истината, че те заблуждават. Каква е тази страст на българина да се полъгва по новото, което не е известно, загърбвайки сигурното?
– Ако говорим житейски без политическия контекст, е много лесно човек да се залъже по новото, първо, защото е непознато, вроденото любопитство може да ни отведе донякъде. Иначе, за реакциите на лидерите, народът е казал, че докато истината си завърже обувките, лъжата вече е обиколила света. За съжаление, обществото реагира много по-бързо на провокациите. Ето имаме случай тук как една провокация успя да докара всички телевизии пред Общинския съвет, защото някой се е опитал да свали украинското знаме, което е сложено в знак на солидарност с украинския народ по решение на Съвета. Ако ви кажа за някое рационално решението, което сме приели наскоро и което е много полезно, това не да се „лепи” по този начин. Тоест, от една страна какво се предлага като медийно съдържание има значение, от друга страна, разбира се, умората, свикването, желанието за нещо ново, нещо по-добро, са важни и обясними стремежи. В голяма степен след избора за кого да се омъжим/оженим, къде да работим, следващото най-важно е кой да решава проблемите на града, на държавата.
– Само че днес хората се подлъгват по лъскавото, фалшивото, гледат опаковката, а не съдържанието.
– Така, както си избираме половинка или близки приятели, започваме с „той е много готин човек, много интересен”, но след това в различни ситуации преценяваме поведението му, какво по-лесно от това да видим биографията на човек, какво е свършил дотук, защото най-често това, което е свършил дотук, това ще прави и занапред. И ако е бил успешен в професията, в заниманията си, ако е бил почтен в бизнеса, няма славата на мошеник, най-вероятно той няма да се превърне в такъв и в политиката, защото егото, разбирането за почтеност на човека, би трябвало да е такъв атестат. Ако обаче е ясно, че хората говорят общи приказки, че стоят с едни пластмасови усмивки, за мъж, колкото и да сме ведри, никой не може да стои през цялото време усмихнат като Жокера от „Батман“.
На второ място, когато избираме, трябва да сме мнителни. Освен опаковката, костюма, вратовръзката, да видим какво стои зад този човек, какво е постигнал, какви са хората около него и какво предлага да направи. Общите приказки като „ние сме новите, всичко започва с нас” са заклинания, които не се приемат особено в тежките времена, в които живеем. Хората се напатиха от поредни избори, които се отразяват зле на инвестиционния климат, на макроикономиката, на джоба на българина най-вече. Нашата наивност в политиката в крайна сметка си я плащаме ние.
– Жалко, но е така! Политическите страсти много ярко се преплитат в столицата, в София. Влияе ли това на развитието на града?
– За съжаление, пречи. Аз очаквах, че като съм председател на градския парламент, на практика 1/3 от населението ни живее в София, това ще трасира пътя за много лесен диалог с държавата, защото София не е България, но София е дом на 2 милиона българи. Те плащат данъци в централния бюджет, те имат български паспорти, не сме отделна губерния. За съжаление, концентрацията тук, защото София дава в голяма степен началото на политическите тенденции, води до противопоставяне за сметка на гражданите, а много често впрочем и на желаещи да попаднат в медиите политици, искащи да спасят София, за да си намерят препитание най-често. Така, че да, политическото противопоставяне в града се отразява на града. Няма нищо лошо в спора, в плурализма, в това да сме различни, въпросът е обаче каква всъщност е крайната цел, ако просто се намираме на приказка – губим времето на хората. Пак казвам, ние тук, в Общинския съвет, се занимаваме с конкретни въпроси, които обаче са показателни за много други. Например, дали да има улица тук и знаете ли какво обикновено чуваме: Понеже вие сте от ГЕРБ, да не се прави нищо, да се изкача да дойдем ние. Ама, чакайте, има закон, има Конституция, има няколкостотин граждани, които са ни избрали. Има хора, готови да пожертват София в името на политическата си кариера.
– Значи, отсега са Ви написали „присъдата“?
– Опитват се да я пишат. Честно казано, на мен вече не ми е интересен този тип противопоставяне, защото не е интелектуално-предизвикателство. Да направиш колаж на някои политик-управленец, е нещо нормално, част от съвременния градски фолклор, въпросът е да не се дават реални причини за това и да се дават конкретни решения, за да не се повтарят някакви грешки. По презумпция, ние като градски старейшини от древността се занимаваме с това да решаваме проблемите на града, а те не са дали един политик харесва друг и му иска мястото и поста, най-често фиксацията е върху кметския стол, там всички са вперили поглед и са подивели напоследък. Не ни стигаше хаосът в държавата, а се опитват да го пренесат в София по всякакви направления.
– Изборите са след повече от година.
– Така е, но не е причина да не се работи дотогава, пък нека се прави и политика.
– Вие преподавате на студенти. Знам, че преди да дойдете в Общината сутрин правите с тях занимания, упражнения. Какво Ви казват младите хора?
– През този семестър им направих по-добре упражненията – в края на деня или през почивен ден, за да можем да сме спокойни. Първо, имаме изключителни млади хора, те са много мотивирани. Много е интересно, когато някой мисли, че се плаша от дебат. Под критичния поглед на 20 чифта критични очи, будни, които следят дали това, което казвам е така, задават въпроси, когато нещо не им е ясно – това е истинският тест и е много полезно за мен като преподавател. Те казват, че искат да живеят в добре управлявана държава с адекватни хора.
– А за какво Ви критикуват?
– Не говорим за политика по време на упражненията. Говорим как може да се подобри образователната система, например. В началото водя едно упражнение, което е по-скоро мотивационно, как майките и бащите им са ги изпратили не да бъдат посредствени студенти, колкото да отбият номера, а за да станат най-добрата версия на себе си, защото държавата има отчаяна нужда от добри юристи, от добри специалисти в много области впрочем, но ние отговаряме за юристите, защото после те ще станат съдии, прокурори, народни представители, общински съветници и ще коват закони или пък ще ги прилагат. Критикуват ме, че системата не работи толкова добре, колкото пише в учебниците. Което до голяма степен е и моята мотивация, не искам да ги залъгваме как е по книгата, по правилото, и после животът да ги смачка отвън. Трябва да има баланс, всеки да изправи няколко кривици, струва ми се, ще бъде по-полезно.
– Чувствате ли удовлетвореност тогава, когато имате малките победи в деня. И кои са те?
– Честно казано, да, но те много често са съпътствани с големи ядове. Наскоро, приехме предложение, с което назначаваме петима психолози в пет общински болници, които да работят с пациенти с онкологични заболявания и с техните близки. Наред с медицинските грижи е много важно да има палиативни грижи, да има консултации, да виждат, че не са първите, които се сблъскват с това, изобщо да направим това, което се прави в развитите европейски държави. Това наглед изглежда малка победа, не е толкова интересно медийно, ако щете, но за мен е голяма победа, защото ако тези специалисти успеят да помогнат поне на 5-има души и семействата им за една година, изглежда, че Общинският съвет ще си е свършил много добре работата. Опитвам се от тези малки случаи на неправди, които виждам, да извеждаме правила и политики, тогава човек има усещането за държава, да не разчита на инициативността на някой конкретен политик, а да знае, че държавата е там, на мястото си, и се грижи за него.
– Само че аз съм убедена, че получавате повече критика, отколкото похвали за тези неща и си мисля, че в много отношения критиката е основателна.
– Без съмнение, когато е основателна се вслушваме в нея. Хайде, да ви разкажа за конкретен случай, за да преценим дали критиката е била основателна. Преди повече от година изменяме правилата в общината, така че да можем да използваме общински терени за строеж на спортни зали само на спортни клубове и федерации. Първа вълна на недоволство, най-често колегите от БСП казват, че ще разпродадем, ще подарим общински терени и прочие. Наистина много притеснителни думи. Обяснихме какъв е механизмът и как Общинският съвет ще бъде включен на 4 пъти в процеса и няма как да стане такова нещо, но както се казва горчивият вкус остава. Започнахме с процедурите, обявихме ги – отново разправии, отново намеци. Година и няколко месеца обаче в София вече започва строителството на три спортни зали, други две са на финалната права да приключат процедурите. Тоест, след около година ще имаме поне 4 спортни зали, в които абсолютно безплатно, без това да струва нито лев на данъкоплатците, това е много важно да го знаем, а в замяна ще има минимум 14 часа седмично време за спорт на децата и след като изтече срок от 20 или 30 години стават изцяло общински. Това е изключително добра сделка за София. Неслучайно хора спечелиха тези процедури, сред тях е клубът на Йордан Йовчев. И ето, на първо място критиката, че правим нещо нередно; на второ място, усилието да се обясняваш от сутрин-до вечер, че нямаш сестра; на трето място – работата. Съветниците в съвета говорят, но все пак имаме много подготвителна работа по процедури, докато се случи всичко това, но то днес е факт и ако трябва да претегля – тежи ми от разправиите, най-вече от някои нелепи обвинения, но от друга страна, има ли резултат, резултат има. След като има резултат, ако това ми е струвало душевния дискомфорт и на моите колеги трудът и усилията, аз мисл я, че сме си свършили работата, защото не ни пращат тук хората да ни е приятно, а да решаваме проблемите.
– И въпреки всичко опозицията срещу решенията е много сериозна.
– Така е. Това е демокрацията, когато е основателна, се опитваме да се вслушваме в нея, защото да се върнем в началото – аз съвсем не мисля, че ние предлагаме най-изпипани без една пропусната запетая решения. Това е като във всяка една професия, критиката трябва да бъде полезна, да речем в офиса един предлага нещо, друг просто го критикува – е, кой е по-полезен? Ако не се откаже първият и реализира проекта, фирмата печели, в случая общината печели. Аз си мисля, че нашият труд е бил по-ценен.
– На какво се уповавате? Тук, срещу Вашия кабинет, се намира един храм с хилядолетна история. Влизате ли понякога в храма, преди да дойдете на работа?
– Често минавам през черквата „Св. София”, тъй като и тя в пред сградата. Катедралният храм „Св. Неделя” в 17.00 ч. следобед ни напомня, че има неща, много по-големи от нас самите, че трябва да намираме смирение. Лично за мен лично това е най-хубавата гледка от кабинет в София, неслучайно аз стоя винаги с гръб към стената и с лице към гледката, използвайки заседателната зала, защото човек намира упование във вярата. Намира упование обаче, ако се разгърне в кабинета ми в срещи с хора, които първоначално са дошли с тежък проблем, който и аз не съм вярвал, че ще реша, и като си спомня и разочарованието, и безсилието и яда, докато стигнем до програма за интеграция на младеж със Синдром на Даун, която вече работи. Десетки младежи минават през курсове, обучения за работа, родителите им виждат, че градът е зад тях и им помага. Имаме спортни клубове, които са с отворени безплатни обекти за тях, тоест градът отваря вратите си за тези хора. Резултатите зареждат, а критиката и разочарованието изчезват. Това, което ще остане, ако е написаното в единия случаи, в другия съграденото, в третия случаи е усещането, че съм бил полезен, лично мен това много ме зарежда. А и София има страхотни хора. Разбирам го от събитията, на които отивам.
– Вие сте прагматик, а пък мислите емоционално.
– Кога аз като корпоративен адвокат, щях да бъда от пенсионерския клуб в Казичене, през центъра за младежи със специални потребности, до тенис кортове, на които не играя, а награждавам деца, над 100 деца участват в турнир, организиран с наша помощ в резултат на една идея за по-малко от 3 седмици. В София има много хора-генератор на идеи, които не чакат друг да им свърши работата, те са двигателите на промяната, които искат да видят. Това са лидерите на общности, така както имаме представители на неправителствени сектори, които се грижат за правата на жените, жертви на домашно насилие, защото това е изключителен проблем. От срещите с тези дами съм се научил на толкова уроци, че няма как после човек да не се чувства длъжен да е на висотата на хората, с които се среща. Трябва да си наистина дебелокож, за да не се притесниш, вдъхновиш и да не го приемеш насериозно. И така битка след битка.
– Бабите в пенсионерския клуб в Казичене научиха ли Ви да играете народни танци?
– Имах забележки от друг клуб преди това. В Нови Искър ми направиха забележка, че много мятам краката, трябвало да е по-спокойно, така хабя много енергия. Но това, което е интересно, там имат няколко певици, които пеят наистина страхотно, запознах се с тях на посещение, което не беше протоколно, направих го, защото вярвам в срещите с възрастни хора, че нашето поколение трябва да им засвидетелства признанието за всичко, което са направили. България днес, София днес са дело на хора, които са се трудили, често вероятно са пренебрегвали домашните грижи в името на това да са добри в работата си, много отвъд длъжностната характеристика и заплатата, която получават, особено във времена, когато заплатата не е била определяща.
Така, че това, което написаха наскоро много ме трогна. Там казват: Благодарим за срещата и т.н., да не се хваля. И така завършва: А след срещата ни, нашите певици вече все по-често пеят песни за любов.
– Това да го кажат на един политик, управленец, е трогващо, особено в тази конфронтационна среда.
– Има неща, които са напълно безплатни, не костват нищо, като това да си добър, учтив, да показваш на другите, че са ценни и да ги караш да се чувстваш наистина по-добре наред с всички други грижи, които имат. Ние в този случаи се грижихме за спирките на градския транспорт, поставяхме табла, за да има реален ефект от срещата ни, прагматичен за тях, за има нещо полезно, освен че е приятно. Но ето тези срещи, няма как да не бръкнат в душата на човек, да оставят диря там и пак казвам, да не заредят. Аз си знам целия водевил, който ще се разрази в Общинския съвет като внеса предложение за конкретен проблем, то може да няма никакъв проблем, но фактът, че аз съм от ГЕРБ и го внасям с моите колеги, вече е проблем за опозицията. Това е като бюджета, например, те казват, че искат повече пари за кварталите, ние предвиждаме повече пари за кварталите, те казват, че няма да подкрепят нашето предложение, понеже сме от ГЕРБ. Това е политическо късогледство.
Това е важният урок в порастването, да се сблъскваш с това, да го видиш, включително и критиката и в крайна сметка като имаш ценности да ги отстояваш.
– „Клеймото“ ГЕРБ, не създава ли вътрешна реакция срещу тези, които го лепят?
– Защо да е клеймо?
– На Вас Ви казват – след като е внесено от ГЕРБ няма да го приемем, значи някакво клеймо има.
– Да, опитват. Това е целият бизнес модел. Опозицията казва, макар че вие сте избрани, макар че сте два пъти повече от нас, макар че за пореден път кметът на София печели изборите, ние пък предлагаме десетте от еди-коя си формация, че сме много по-добри от вас. Добре, де, но нека да видим освен тази неприязън, която се опитва да се внуши, какво друго има. Това е според мен трагедията на съвременното общество – всеки сее омраза кой, накъдето хване, на различни критерии. Този, че симпатизирал на тази партия, другия, че симпатизирал на конкретен въпрос по един или друг начин – на нас само ни дай повод да се скараме. Затова политиците не трябва да се държат като деца, за да може да се овладяват тези първични страсти. На мен като ми подскочат по този начин и ми кажат няколко думи на въпреки и то без да има никаква връзка с темата няма как да не ме засегне. Особено в началото го поставях на мястото. После обаче се научих на смирение. Един цитат, който наскоро казах на студентите ми, залепил се за мозъка ми от 9-10 клас: „Истината не е боздуган, с който да ударим другия. Тя е дрехата на милосърдието, с която да покрием раменете му”.
– Много красиво. Просто не мога да си го представя в днешно време, като гледам какви боздугани са извадени.
– Битките са важни, не казвам да няма битки, а само да се прегръщаме и да покриваме раменете си. Но има важни неща. Ето сега нов парламент, нови народни представители, от този ден нататък, след 3-4 избори поред, те са проекция на народната воля. Тези хора трябва да си дадат сметка, че те са там в този формат, за да решават проблемите на българския народ. Ако няма парламент, ще е много по-лошо, защото няма да могат да се приемат редица закони, тоест трябва да намерят път един към друг. Но има го и егото в тези конфликти, много често те стават известни като подскачат или като вадят някоя сензация. И това кудкудякане по студията явно се превръща в убеждение и оттам няма връщане назад. Не казвам да има световен мир и всички да се обичаме, но в политиката трябва зрялост.
– И политическа култура. Това, което казахте за смирението. И преглъщане на егото, това е много сериозен политически проблем в момента.
– То е и личностен проблем.
– Превръща се и в държавнически проблем.
– Да, особено напоследък. Елате да преговаряме – не, няма. Вие да не сте в 5-ти клас?
– Казвате, че търсите добротата и искате да я продуцирате, да излъчвате доброта. А когато подадете ръка и тя увисне? Имали ли сте такива случаи?
– В работата ми с гражданите, която е основната все пак, не. Те идват защото имат проблем, имат потребност. В политиката много често ми се е случвало. Вижте, за да не изглеждам сладникаво наивен, добротата за мен е въпрос на ценност, на възпитание от вкъщи и на антидот срещу лошотията и омразата, която ни разяжда. Тя е в повече в обществото, каквото и да кажем. Тоест, ако сега качим във Фейсбук снимка, че съм нарисувал еди-каква си картина, приятелският кръг ще е на едно мнение, а отдолу ще има нещо съвършено различно. Аз съм имал такива случай и се чудя как е възможно това, но тъкмо повод и аз да порасна, да видя, че хората са различни.
Поставяме табла за скорост на „Черни връх” там, където бяха убити две момичета, и започнаха негативни коментари защо ние ще им мерим скоростта и прочие. И не бяха един или два. Така че трябва да се борим с тези нагласи, да се опитаме чрез тази доброта да омекотим цялата лошотия да не разяде нас, които я съхраняваме. Иначе за какво е всичко?
– Имате ли примери от националната памет, към които се стремите, по някакъв начин Ви вдъхновяват или се учите от тях?
– Думата „патриот” се превърна в политически етикет, но да обичаш родината си или да си родолюбец не е кауза, не е собственост на нито една политическа партия.
– То е вътрешно усещане.
– То е усещане и оценка. Много обичам да чета, сега имам по-малко време, но ако говорим за примери от националната ни памет, вижте нашето националноосвободително движение. Или да започнем с Възраждането. Основното ми училище беше „Пайсий Хилендарски”, де що стихотворения съм назубрил и после чел по темата, очевидно е, че ние сме потомци на велик народ, че е имало такива времена. Често си мислим, че е било по-лесно, никога не е било по-лесно. Същият тип характер си имаме, но когато е имало външна, обща беда, която да ни сплотява, това ни е давало убеденост и ни е обединявало отвъд предателствата и всичко останало. Днес, когато имаме повече свобода и икономическа, и политическа, което е факт, няма как да го оспорим, изглежда че няма ясна цел, която да ни движи напред.
– Ако я формулираме правилно тази цел.
– Много харесвам честването на 6 септември, Съединението, което правим в София, защото се вижда как е възможно човек, нарушавайки служебните си задължения в Източна Румелия във времена, когато не е било съвсем ясно какви ще са последиците, да направим това, което ние сме искали. Тоест, накратко, живели са велики хора по тая земя и ние на тях сме длъжни. Затова поредният било колаж, било критика от опозицията не би трябвало да ни отказва, когато знаем, че нещо е правилно. Честно казано, напоследък веднъж на няколко седмици поглеждам към края на мандата и си казвам: Какво ли предстои? Предстои тепърва противопоставяне в София, обостряне на интересите – пак казвам има хора, готови да опустошат града, готови да убият вярата в хората, че това е град-общност, че има някой, който се грижи за него, само и само да се докопат до някоя службица. Виждаме го често. Имахме наскоро две политически кампании – начало на кампания на двама кандидати, привидно различни, но приомите си приличат. Циркове, димки – политически и истински такива, и всичко само за да влезем в ефир. Това на фона на хора, загърбили себе си, близките си. И с това приключвам, за да не стана многословен. Прагматизмът с патриотизма могат да постигнат чудеса. Съвременното управление според мен е обречено на успех, ако се прави от подготвени хора с ценности и с ясна цел. Продавачи на надежди сме виждали достатъчно. Особено фалитът на едни такива наблюдавахме всички заедно.
– А Вие имате ли своя цел? Да видите нещо направено в София. Но не в общия план на девиза „София расте, но не старее“, нещо конкретно.
– Конкретното е програмата за тротоарите. Човек как да гледа към звездите, като се спъва в краката си?
– Така е. програмата за тротоарите е много важна и аз няколко пъти вече съм Ви критикувала за нея.
– Тя вече е в ход. Предстои до дни да се сключи договор е Европейска инвестиционна банка. 120 000 млн. лв. само за тротоари. 14 пъти повече тротоари, отколкото годишно се изграждат в София – близо 700 000 кв. м. Това е огромен проект.
– И пред хотел „Шератон” няма да има счупени плочки?
– Навсякъде в кварталите и в централната градска част. Най-важните маршрути, които водят до градския транспорт, до образователните институции, публичните институциите изобщо ще бъдат реновирани от районните кметове, които са от различни партии и на които даваме 1/3 от ресурса и от Общината. За мен това е най-важната програма, за която се надявам, въпреки забавянето, резултатите да бъдат видими през следващата година, защото това е качество на живот.
Другата тема е пътната безопасност. Там работим много, имаме нови инициативи, които тепърва ще представяме, защото освен да е подреден и чист градът, той трябва да бъде безопасен. Виждаме пандемия от случаи на употреба на алкохол, наркотици, шофиране в нетрезво състояние и поредица от трагедии, които се случват. На това ние искаме да сложим край. От новия парламент искаме да бъде приет законопроект общините да могат да глобяват за нарушения през стотиците камери, които имаме из целия град. За да можем да инвестираме тези средства в пътна безопасност, в ограждения, повече пешеходни пътеки и тяхното осветление, защото е безумно човешки живот да бъде погубен по толкова нелеп начин. И тук, разбира се, работата е най-вече на контролните органи.
– Един личен въпрос. Вие влизате в политиката със завидна банкова сметка и доходи, които сте декларирал и които са на добро ниво. Даже над доброто ниво. Какво са парите за един политик? Когато имаш една финансова стабилност, това прави ли сте по-независим или искаш да използваш политиката, за да натрупаш още повече финансови средства?
– За мен големият проблем е, когато с политика се занимават хора, които нямат друго средства за препитание. Не може политиката да бъде средище на професионални безработни. Управлението на града и на държавата не е трудова борса и помощи за безработни, които само на това различат. Ние имаме такива примери в Общинския съвет. Не е нормално първата ти работа в живота да бъде общински съветник на 30 и няколко години.
Аз съм положил много усилия, очевидно съм имал и късмет. Ние имаме и семеен бизнес, имал съм и късмет с моите съдружници, успели сме да създадем екипи от хора, които като си поставим цел, я гоним. Аз затова толкова често говоря за резултати, цели, планиране, защото другото са общи приказки, особено в частния бизнес това е невъзможно,
затова аз все още по-технократски, може би недостатъчно атрактивно обяснявам целите си. Често съм казвал и на колеги, че ако някой си мисли, че ще вляза в някакви съгласения, няма как да ме изкуши. Работил съм достатъчно, за да да си изкова свободата и да не бъда зависим. Има ли по-хубаво от свободата? Нали за нея работим. Освен че ни е интересна работата, разбира се. Но очакваме от нея и да можем да живеем по-спокойно.
– Къде е тогава слабото Ви място?
– Целият съм в слаби места аз. Наскоро обсъждахме с мой приятел, той ми каваше какво да променя, кое според него ме прави слаб, кое уязвим, че съм много открит, трябва да съм по-прибран. И аз му казах: Виж, то накрая няма да съм аз, като те слушам. Така че слаби места – бол. Смятам, че е време да разберем, че не бива да очакваме политиците да са по-добра версия от нас самите. Аз никога не съм твърдял, че съм по-добър от всеки софиянец. Аз съм като всички софиянци, които са ни избрали и се опитвал, чувствайки огромната отговорност, която са ни гласували, да съм полезен за тях.
Една сутрин идвах на работа пеша и минавайки покрай Университета, гледам на едно кафе, седнали са хора около 8.30 ч. сутринта, пият кафе, спокойни, усмихнати. И си казах: Бъдете спокойни, отиваме да бачкаме за вас.
Така че слаби места – много. Човек преди да влезе в политиката е съученикът ви, съседът, приятелят, близкият. Просто политиката наистина се оказа много затормозяващо занимание, не съм и предполагал, че е толкова трудно. Дори елементарни решения да трябва да ги преговаряш с различните политически сили, да ги представяш по начин, по които да не се създадат спекулации.
– Защо тогава се залепихте в политиката, вместо да си стоите в проспериращата правна кантора?
– Нея все пак си я има. Кантората продължава да работи, често се шегувам, че работят вече по-добре без мен. Защото, ако не беше политиката, нямаше да се видя с бабите от Казичене; с майките на младежите със Синдром на Даун; с двете момичета, чиито имена не знам, за преживения от тях ужас – домашното насилие. И година по-късно по всяко едно от нещата, които споменах, да има вече общински политики. Това в моята ценностна система е резултат, заради които си струва човек да се занимава.
– Влече Ви да решавате проблемите на хората, така ли?
– Надявам се, да не прозвуча като комплексар, но адвокатите това правят – решават проблемите на хората. Просто докато там руслото е едно, в обществените процеси проблемите са много, хората са различни групи и много често се налага именно да балансираме. Да речем, таксиметровите шофьори искат повишаване на цената на таксиметровите услуги, от една страна има поскъпване, миналата година бяхме изправени пред този проблем, от друга страна, обаче на хората доходите също не растат. Проблеми с градския транспорт. Получихме „щедър” съвет от кабинета на Асен Василев да вдигнем цените на градския транспорт във време на криза, когато има 20% инфлация, 300% по-скъп природен газ и по-високи сметки, ние да вдигнем цените на градския транспорт?!
За съжаление, ситият на гладния не вярва.
Вчера, тук с родители на младежи със Синдром на Даун, казах: Дотук добре. Давайте сега да видим какво имаме да правим. И започват те да ни разказват – транспорта до училище, еди-коя си друга възможност. Тоест, политиката дава възможност да надникнеш в съдбите на много различни хора, с които иначе животът не би те срещнал. За мен усещането за полезност е нещо съвсем нормално. Наскоро, отново приятел ми каза да не го обяснявам така, че звуча като идеалист. Аз пак казвам, че съм прагматик и си давам сметка, че имаме много проблеми. Какво лошо има в това просто да се опитваме да ги решаваме, вместо да говорим за тях и да се замеряме с обвинения? Град, държава не се управляват само с приказки, трябват конкретни решения. И което е важно, когато се занимаваме с обществени проблеми – да можем да „се поставяме в обувките” на другия. Това може би е най-ценният урок, който научавам в политиката.